Снимка Flickr
Когато бях малка, веднъж видях звездопад. Разбира се, тогава нямах представа какво означава това.
Със семейството ми бяхме отишли на вилата за събота и неделя. Тогава не казвахме уикенд. Всъщност не казвахме и вила – просто отивахме на Дръмша. Беше след вечеря. Аз и сестра ми седяхме на вълнено одеяло в тревата, гъделичкани от всевъзможни диви треви и гадинки. Две хлапета – аз повече хлапе отколкото тя, или поне според календара. Не помня за какво сме си говорели, нито какво сме вечеряли.
Нощният планински въздух, вдишван под открито небе, е сладък. Той има вкус и дъх; опиянява те и те кара да легнеш на земята и да мечтаеш, нехаейки за случващото се на километри от теб.
- Видя ли?!?
- Какво?
- Падаща звезда!… Ето, още една!
. Да, верно!
. Виж, виж, още една!
- Не, още две! За пръв път виждам толкова много падащи звезди!… Абе, дали са звезди?
- Че какво да са?
- Ми знам ли. Нормално ли е да падат по толкова?
- Ми сигурно. Може би просто не сме забелязвали до сега…
- Може..
Някъде към седмата-осмата изведнъж се сетих, че когато видиш падаща звезда, трябва да си пожелаеш нещо и то ще се сбъдне. Тутакси стиснах клепачи и побързах да си намисля желание, докато не съм пропуснала момента. Не си спомням какво беше, но си спомням вълшебното усещане – сякаш боговете са устроили царствена заря само за нас двете. Сякаш валеше… светлина!
Днес желания имам много. Мога и с отворени очи да започна да ги изреждам и няма да се замисля поне за първите петдесет. Звездопади обаче няма…
