Нарочно не пиша този пост за рождения ти ден или за Коледа. Пиша го просто ей така, защото те обичам. Защото всеки понякога има нужда от подкрепа. Има нужда да знае, че е обичан.
Вие не я познавате. Не и както я познавам аз. Вие виждате очевидното – леката й походка, топлите кафяви очи, чаровната й усмивка. Вие не знаете, че в по детски безгрижното й крачене се преплитат мечти, страхове и амбиции. Не знаете, че тези големи очи често се давят в сълзи от щастие и от несправедливост, от болка и от вълнение, от вида на просеща баба и на изоставено бебе.
Тя може да обича, както обичат само децата. Тя може да мрази, както мразят само децата. Тя няма да спре да вярва в добротата на хората, в истинското приятелство и в романтичната любов… много се надявам, че няма да спре да вярва. А хората няма спрат да я предават. Ще я нараняват, ще я използват и изоставят. А тя ще бъде наивна, ще дава, преди да знае какво получава. Ще губи – пари, “приятели”, любови, но никога няма да изгуби себе си, нито пък мен.
Тя е чувала, че животът е гаден, но отказва да го повярва. Отказва да го живее такъв. Прави го цветен, вълнуващ, усмихнат. Тя е революционер, тя е романтик.
Тя е… пълна със слабости и недостатъци. Тя е човек. Тя е истински човек. И е най-добрият ми приятел още от времето, когато това значеше да ме избере за партньор по скачане на ластик; за другарче по чин; за съквартирант на летния лагер и за съучастник в мамби, планове за сваляне на момчето от съседния клас или просто за алиби пред мама и тате. Понякога си мисля, че част от нас никога няма да спре да живее в това време, а останалата… останалата ще бъде заедно чак до 21.12.2012 или до когато там ще се мре!
